Разговорът започва с въпроса за паметта за европейския път на страната ни. Кунева подчертава, че поколенията помнят различно – за едни ЕС е мечта и историческа справедливост, за други е естествена даденост. Но я тревожи фактът, че страната става все по-евроскептична, въпреки че ЕС остава най-големият инвеститор у нас. Тя отбелязва, че българите често са очаквали „Европа да оправи всичко“ – от съдебната система до корупцията и пътищата – без да осъзнават, че инструментите са дадени, но работата е наша.

Една от най-провокативните ѝ тези е за патернализма и очакването за „дядо Иван“, което според нея продължава да влияе на обществените нагласи. Тя настоява, че ЕС не е „баба Европа“, а динамичен политически проект, който се променя бързо – особено днес, когато се преформулира под натиска на миграцията, войната и глобалните кризи.

Кунева говори остро и за новия тип лидерство, което според нея подкопава демокрацията – еднолични решения, популизъм, социални мрежи, които заменят политическия разговор. Тя предупреждава, че „аз“-политиката е опасна и че „невъзпитаното публично говорене“ разрушава политиката отвътре.

В разговора за миграцията и за речта на Урсула фон дер Лайен пред европейските дипломати Кунева обяснява защо Европа вече не може да бъде „пазител на стария ред“. Миграционният натиск, социалните системи и сигурността поставят под въпрос самата сърцевина на европейския проект – защитата на човешките права. Тя признава, че ЕС е изправен пред болезнени дилеми, включително изнасянето на миграционни центрове извън Съюза.

Особено важна част от разговора е посветена на разширяването на ЕС и Украйна. Кунева го определя като „неизбежност“, но предупреждава, че това ще промени фундаментално кохезионната политика – средствата за сегашните членки ще намалеят. Тя говори и за идеята за „обратното разширяване“ – политическо присъединяване преди пълноправно членство.

В български контекст Кунева е критична към липсата на административна реформа, към разрушаването на институционалната памет и към политическото поведение, което заменя честността с поза. Тя настоява за „план за настигане“, основан на колективен разум, прозрачност и възстановяване на уважението към публичното слово.

Разговорът завършва с предупреждение и надежда: Европа трябва да остане цяла, защото без нея България би била „лесна плячка“. Но за да бъде част от силна Европа, страната трябва да се промени отвътре – поведенчески, институционално и морално.

Какво научихме от енергийната криза? Защо вятърната енергия у нас буксува, докато батериите бележат световен рекорд? И защо България – често убедена, че е „на опашката“ – всъщност изпреварва Европа в някои ключови енергийни показатели?

В новия епизод на „Европа отблизо“ министърът на околната среда и водите Юлиан Попов прави едно от най-цялостните и честни обобщения на енергийната ситуация у нас и в ЕС. Разговорът започва от уроците след 1973 г., минава през електромобилността, батериите и вятърната енергия, и стига до най-болезнените теми – корупционните практики, местните блокажи и хибридните влияния, които спират развитието на чистата енергия в България.

Сред акцентите:

• Електромобилността вече сваля цената на петрола, а България е сред държавите с най-ниска зависимост от газ.
• Соларната енергия достига 20% от електропроизводството, но вятърната остава едва 3–4% – не заради липса на потенциал, а заради страхове, лоша комуникация и местни интереси.
• България е световен лидер по инсталирани батерии на глава от населението – „абсолютен шампион“, както казва Попов.
• Емисии, схемата за търгоия с тях и популизъм – защо идеята за „суспендиране“ на търговията с емисии е технически невъзможна и икономически вредна.
• Ядрената енергия – защо затварянето на работещи мощности е грешка, но новите централи са скъпи, бавни и често икономически неоправдани.
• Отпадъците – „кошмар на всички равнища“ – и защо законодателството трябва да бъде пренаписано почти от нулата.
• Дюни, реки, Черно море – къде са най-горещите точки в опазването на природата.

Попов очертава и голямата картина: ако Югоизточна Европа свърже своя соларен и вятърен потенциал със съществуващата хидроенергия на Западните Балкани, регионът може да се превърне от най-скъпия в най-евтиния енергиен пазар в Европа.

Това е разговор за бъдещето – но и за пропуските, които ни дърпат назад. За технологиите, които вече са тук – и за политическите и местни бариери, които ги спират. И за това как България може да бъде лидер, ако най-сетне повярва, че може.

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Днес за първи път рубриката ни излиза като подкаст. В дебютния му епизод историкът и публицистът Явор Сидеров чертае тревожна, но нюансирана картина на българското присъствие в Европейския съюз. В навечерието на поредните избори основният въпрос не е просто кой ще управлява, а дали България ще продължи да бъде само „обект“, или най-накрая ще се превърне в „субект“ на европейската политика.

Въпреки засилващата се вълна от популизъм, Сидеров е оптимист за геополитическата устойчивост на страната. На въпроса дали предстоящият вот може да превърне България в „следващата черна овца“ или „следващата Унгария“, той отговаря категорично: 

"Не. Мисля, че България е по-привързана към Европейския съюз, отколкото изглежда."

Според него Румен Радев е „един мек, доста боязлив на този етап популист“, чиито опити за промяна на политическия модел вероятно ще изискват трудни коалиции. Според Сидеров, дори и ново правителство с популистки елементи „едва ли ще събори обществената постройка“, тъй като българите остават фундаментално свързани с ЕС.